Плашещата върба

Тук се намираше Плашещата върба. Дървото бе посадено преди години и бе таен вход към ''Къщата на крясъците'', намиращата се в село Хогсмийд. Тя удряше с клоните си всеки, който се опита да припари до нея. На стъблото на върбата имаше малък чвор, който при натискане караше дървото да замръзне на едно място. На учениците от Хогуотс им беше забранено да посещават това място, но те често скришом се промъкваха тук...

- Лео. Лео!! - тънко и мелодично гласче се разнасяше над тучната зелена трева, заобикаляща огромната сграда на училището. - ЛЕО!! - Каси се луташе по поляната, чудейки се в коя посока да поеме. Веднъж да се реши да излезе навън с котарака си, и той, разбира се, щеше да й избяга. Винаги правеше така - първо се държи добре, подмамва стопанката си, и когато тя най-накрая му се довери, той прави някоя огромна пакост. И сега, сред всичката тази свобода, зеленина и прохлада, котаракът просто нямаше как да не се покаже в цялата си великолепна непослушност.
Чернокоската закри очи от слънцето, чийто лъчи блестяха право срещу нея. Сякаш бе в някоя сцена от филм. Заобикаляше я една необятна ливада, по която тревата започваше лека-полека да пожълтява от жаркото слънце и липсата на дъжд. Някъде в далечината се виждаше гора, но тя бе поне на половин час път ходене от мястото, на което бе спряла Сандра. Тя обърна глава на ляво, после надясно, и пак я върна леко в ляво. Какво беше това, което виждаше? Върба? Доста странна върба.. Приличаше по-скоро на някакъв декор от филм на ужасите, само липсваше пълнолунието и проливният дъжд. Клоните й бяха щръкнали във всички възможни страни, някои дори изглеждаха необикновено големи. Всъщност и самото дърво изглеждаше доста едричко, макар че не беше близо до Леонел. И все пак, гледайки право към тази странна върба, чернокоската сякаш забрави за котарака си, запленена от мистериозността на дървото.
- Ей! - момичето подскочи рязко, когато усети нечий нокти върху голите си крака. И на кого друг можеха да са, освен на тлъстия сив котарак, чийто корем се поклащаше наляво-надясно, докато той правеше малки, премерени крачки, едва крепейки се върху малките си крачета. - Уф, какво пак си изял.. Някой плъх ли си намери? - Сандра сбръчка нос, представяйки си как милото й котенце убива някой огромен магически плъх с един замах на острите си нокти и после го налапва целия. Да, това определено не бе картинка за представяне.
Каси вдигна Лео, който вече тежеше поне с един килограм повече, и отново се загледа в далечината. Този път й се стори, че върбата помръдва клоните си. Поначало това можеше и да е възможно, но само при някой бурен вятър.. а в момента нищо не се помръдваше. "Аз полудявам ли, или просто съм изяла някоя отровна гълба..?!", почуди се момичето на ум и закрачи бавно към дървото. Колкото повече се приближаваше, толкова повече различаваше как отделните клони се движеха. Всъщност "движеха" не беше точната дума - по-скоро мятаха. Огромните клони на дървото се размятаха из въздуха, сякаш върбата се опитваше да прогони някоя досадна муха от себе си. И Леонел вече се увери, че не й се привиждаше - това, което се разиграваше пред очите й, бе напълно реално.
Млада жена тичаше около клоните, минаваше под тях, прескачаше ги, сякаш бяха най-обикновени малки пръчки. Тя се приближаваше все повече и повече към ствола на дървото, а нейните препядствия ставаха все по-лесни за преодоляване. Като че ли дървото се опитваше да се предпази, да изплаши нарушителката, но тя бе по-хитра от него. Жената бе точно на един подскок разстояние от стеблото, когато един не много голям клон я удари през корема и тя падна по гръб на тревата. Това вече нямаше как да остави Сандра безучастна. Момичето се затича към жената, като все още здраво стискаше котарака си. Нямаше представа как щеше да успее да помогне на пострадалата, нито пък как щеше да преодолее клоните, които лека-полека се поуспокояваха. Но трябваше поне да опита. Това все пак бе човек в беда.
- Госпожице! - провикна се чернокоската, когато стигна на няколко метра от най-близкия клон, който лежеше спокойно на земята. Бе толкова широк, че Каси най-спокойно можеше да се излегне на него, без да й виси нито главата, нито краката. Поредното магическо дърво.
В мига, когато Леонел прекрачи двата метра, делящи я от клона, върбата започна отново да се защитава. Чернокоската успя да избегне един удар, като клекна рязко към земята. Следващият обаче я изненада, идващ отгоре й, и я удари по главата, оставяйки я да лежи безжизнена на влажната трева.

Краката на Клеъри се движеха върху ярко- зелената трева, разпростираща се из целият огромен двор на училището. Вятърът издуха качулката й и разпиля дългата й руса коса. Соломон вървеше към високото дърво със заплашителни дебели клони, което се поклащаше само. С други думи- Плашещата върба. Доколкото помнеше под него имаше тунел, който водеше в Къщата на крясъците в Хогсмийд. Клеъри се заслуша и като че ли дочу някакви викове в далечината. Ослуша се, но една светкавично бърза и доста дебеличка котка я спъна, изсъска, заобиколи и се насочи със същата скорост в другата посока. Котката никак не я хареса, но на Леър не й пукаше. Приближи се максимално до върбата без да влиза в обсега й. Присви очи и я огледа внимателно. Знаеше, че съвсем в началото има изпъкнал корен, който, когато се натисне върбата застива. Соломон се огледа, но не откри достатъчно дълга пръчка около себе си. Всъщност никаква- само клечки, трева и тук-таме някое цъфнало цвете. "Не се прави на глупачка. Можеш да използваш нормалния вход към Хогсмийд." "Той не е интересен." "А учител, който скача като маймуна над клони е страшно интересен и ИЗЛАГАЩ се, не мислиш ли?". В главата на Клеъри се водеше яростна битка, но тя накрая реши да влезе от тук. Спорещият глас с това само въздъхна и заглъхна. Клеъри започна да прескача клоните, докато един по- настойчив не я удари и събори на земята, разкървавяйки устната и бузата й. Завъртя се настрани отбягвайки друга атака и видя едно единайсетгодишно момиче да приближава. Соломон се опита да й извика да се пази от дървото, но още един силен удар я шибна и не можа. През това време един огромен клон удари момичето по главата и то падна безжизнено на земята. Соломон се изправи и се затича към нея. Издърпа я изпод клоните на дървото преди да са я направили на парчета. Клеър извади магическата си пръчка- като по чудо- здрава и я насочи към гърдите на непознатата.
- Енервате.- каза наум Леър. Отдавна използваше безсловесни заклинания. Изричаше, само когато бе наложително. Сивата топка, която бе съборила Клеъри предималко се стрелна и се сгуши върху гърдите на момичето. Изсъска на русокоската и продължи да ръмжи и да гледа злобно, докато господарката му лека- полека се свестяваше.

Сандра отвори очи внимателно, докато изчака тъмнината пред нея да се разсее. Как бе успяла да уцели точно първия клон.. Но с нейния късмет какво друго можеше да очаква?
Чернокоската усети нещо топло върху корема си и, надигайки глава, разбра, че това е Лео. Добре, той поне беше добре. Бе се свил нежно върху нея, обаче козината му бе настръхнала и от време на време изсъскваше тихо, сякаш за да прогони нещо.. или някой.
- Защо си тук? - студен женски глас преряза настъпилата тишина и Каси се обърна по посока на звука, като през това време се изправяше бавно. Видя пред себе си младата жена, която допреди няколко минути преодоляваше клоните като някоя котка. Сега имаше възможността да я огледа по-отблизо. Лицето й, една истинска физиономия на камък, бе бледо и с прекрасни черти, а около него се вееше дълга руса коса с цвят на мед, която се разпиляваше около шията й на малки вълнички. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху първокурсничката, заради това, че се е доближила до Плашещата върба. За разлика от това очите й бяха доста по-различни от общото излъчване - бяха светло-зелени и изглеждаха някак спокойни, в пълен контраст с вида на изражението й. Лео се обърка от това, още повече и от тона, с който жената й бе задала така неуместния въпрос.
- А ти защо си тук? - момичето натърти на местоимението, сякаш за да покаже на жената, че въобще не я смята за някоя по-възрастна, която заслужава по-учтиво обръщение. Непознатата тръсна глава и се намръщи, но след секунда по лицето й премина лека усмивка. Не обикновена усмивка, не, в никакъв случай. По-скоро дяволита. Злобна. Сякаш сега измисляше някакъв план за измъчване на чернокоската.
- Аз съм учителката тук, аз задавам въпросите, ти отговаряш. - жената изрече думите със същия леден тон, сякаш отвътре бе направена от лед, сякаш сърцето й бе ледено, а не туптящ мускул, който да разпръсква живот по вените на тялото й.
- Не зная.. Вероятно се разхождам, да не повярва човек. Въпросът е ти защо прескачаш клоните като някакъв клоун? - Леонел се усмихна като забеляза, че през лицето на жената премина сянка на възмущение - успя да я ядоса. Не знаеше защо, но това й доставяше голямо удоволствие. Надяваше се само да не е учителка по някой важен предмет, понеже най-просто щеше да й стъжни живота. Който вече бе достатъчно тъжен.
Сивото коте, което досега лежеше спокойно в скута на Каси, внезапно скочи и почти се метна върху дрехите на преподавателката, като започна да се опитва да ги дере с нокти. Но тъй като нямаше кой знае какви нокти, опитите му бяха просто смешни, и скоро Лео отново тупна на земята, побутнат от грациозната ръка на жената.
- Това не е твоя работа. А сега можеш да си взимаш глупавата котка и да се омиташ от тук, преди да съм уведомила директора, че ученичка се опитва да мине през Плашещата върба. - като каза това, жената се обърна на пети и тръгна отново към дървото. "Тази луда ли е? Ще вземе да се пребие тук, само за да стигне ствола на някакво дърво.. и на всичкото отгоре става за смях.", помисли си Сандра, но на глас каза само няколко думи:
- Той ще бъде много доволен, когато види ти какво правиш. - това накара младата жена да се закове на място, точно малко преди приключението й да започне отново.
- Той много добре знае аз какво правя. Което не важи за теб. - с тези думи учителката отново обърна гръб на Леонел и тръгна към върбата. Момичето обаче нямаше никакво намерение да си тръгва оттук, докато не разбере какво вършеше тази жена. И без това това бе първото наистина интересно събитие, откакто бе дошла в "Хогуортс", така че не смяташе да изпусне екшъна.
Чернокоската седна на тревата, скръстила крака, и гушна Лео, който започна доволно да мърка.

С бяг Джени и Лизи стигнаха до поляната на плашештата върба и Лизи извика:
-Аз бях първа!!!
-Не аз бях!!-каза Джени
-Добре,добре и двете сме първи!-Каза Лизи и изведнъж нещо движещо привлече вниманието й.
-Добре ли си?-попита я Джени
Лизиш посочи с пърст едно дърво,което се мърдаше.Щом Джени погледна натам тя също зазяпа към него но бързо се опомниха.Лизи каза:
-Това е плашещтата върба!Хайде да се преближим.Искаш ли?
Джени каза...

- Ами, хайде. - но все пак си извадих пръчката.
Много добре знаех, че няма нужда да наранявам дървото, защото и то нищо нямаше да ми направи, но все пак трябваше да съм подготвена.
- Ела, но се движи бавно. Тате ми каза, че не обичала да я стряскат. - казах на Лизи и се запромъквах към върбата.
Лизи тръгна след мен и ясно чувах стъпките й.

Те се преближаваха повече към дървото и повече.След това Лизи чу как една котка на едно момиче изсъска и върбата су ядоса и започна да мята клони.Трябваше да подскачат и навеждат.Клоните минаваха накосъм от момичетата.По едно Лизи вече отчайваща вадеше пръчката си за да направи магия клоните да спрат да се движиат и изведнъж Джени извика:
Внимавай зад теб!
Аз се обърнах и точно навреме за да видя как един клон идва към мен.Този път неуспях да клена навреме и клона ме удари в кооема.От страх като някоя котка аз си забих ръцете в клона и висях на него.Въпреки,че върбата доста тръскаше неможех да се отскубна от нея.Джени загледа как върбата ме подмятва насам натам.

Едно коте ядоса върбата и тя започна да мята клоните си. Един от тях удари Лизи в корема. Започнах да мисля заклинания, докато пазех себе си.
Изведнъж се сетих едно, насочих го към клона и го казах наум. Клона спря и Лизи скочи от него на земята.
- Да отидем до лечебницата? - попитах и й помогнах да стане.
Много се бях притеснила.
- Лизи, добре ли си? - огледах я и видях, че е ожулила коляното си.

След като Лизи беше пометена от дърво приятелката й Джени успя да и помогне.Тогава момичето си натърти коляното.Джени й помогна да стане и й предложи да отидат в лечебницата.Момичето щом стана прецени,че не я боли много.Тогава Лизи каза:

-ами мама ми беше сложила едно нещо против рани и винаги си го нося в джоба.Само малко ще го намажа и това.Благодаря ти си истинска приятелка.-каза тя и се усмихна.Аз трябва да ходя за час.Искаш ли после да се сращнем тук?

-Добре!!Чао!

-Чао!!!

Sandra Swallow написа:: Сандра отвори очи внимателно, докато изчака тъмнината пред нея да се разсее. Как бе успяла да уцели точно първия клон.. Но с нейния късмет какво друго можеше да очаква?
Чернокоската усети нещо топло върху корема си и, надигайки глава, разбра, че това е Лео. Добре, той поне беше добре. Бе се свил нежно върху нея, обаче козината му бе настръхнала и от време на време изсъскваше тихо, сякаш за да прогони нещо.. или някой.
- Защо си тук? - студен женски глас преряза настъпилата тишина и Каси се обърна по посока на звука, като през това време се изправяше бавно. Видя пред себе си младата жена, която допреди няколко минути преодоляваше клоните като някоя котка. Сега имаше възможността да я огледа по-отблизо. Лицето й, една истинска физиономия на камък, бе бледо и с прекрасни черти, а около него се вееше дълга руса коса с цвят на мед, която се разпиляваше около шията й на малки вълнички. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху първокурсничката, заради това, че се е доближила до Плашещата върба. За разлика от това очите й бяха доста по-различни от общото излъчване - бяха светло-зелени и изглеждаха някак спокойни, в пълен контраст с вида на изражението й. Лео се обърка от това, още повече и от тона, с който жената й бе задала така неуместния въпрос.
- А ти защо си тук? - момичето натърти на местоимението, сякаш за да покаже на жената, че въобще не я смята за някоя по-възрастна, която заслужава по-учтиво обръщение. Непознатата тръсна глава и се намръщи, но след секунда по лицето й премина лека усмивка. Не обикновена усмивка, не, в никакъв случай. По-скоро дяволита. Злобна. Сякаш сега измисляше някакъв план за измъчване на чернокоската.
- Аз съм учителката тук, аз задавам въпросите, ти отговаряш. - жената изрече думите със същия леден тон, сякаш отвътре бе направена от лед, сякаш сърцето й бе ледено, а не туптящ мускул, който да разпръсква живот по вените на тялото й.
- Не зная.. Вероятно се разхождам, да не повярва човек. Въпросът е ти защо прескачаш клоните като някакъв клоун? - Леонел се усмихна като забеляза, че през лицето на жената премина сянка на възмущение - успя да я ядоса. Не знаеше защо, но това й доставяше голямо удоволствие. Надяваше се само да не е учителка по някой важен предмет, понеже най-просто щеше да й стъжни живота. Който вече бе достатъчно тъжен.
Сивото коте, което досега лежеше спокойно в скута на Каси, внезапно скочи и почти се метна върху дрехите на преподавателката, като започна да се опитва да ги дере с нокти. Но тъй като нямаше кой знае какви нокти, опитите му бяха просто смешни, и скоро Лео отново тупна на земята, побутнат от грациозната ръка на жената.
- Това не е твоя работа. А сега можеш да си взимаш глупавата котка и да се омиташ от тук, преди да съм уведомила директора, че ученичка се опитва да мине през Плашещата върба. - като каза това, жената се обърна на пети и тръгна отново към дървото. "Тази луда ли е? Ще вземе да се пребие тук, само за да стигне ствола на някакво дърво.. и на всичкото отгоре става за смях.", помисли си Сандра, но на глас каза само няколко думи:
- Той ще бъде много доволен, когато види ти какво правиш. - това накара младата жена да се закове на място, точно малко преди приключението й да започне отново.
- Той много добре знае аз какво правя. Което не важи за теб. - с тези думи учителката отново обърна гръб на Леонел и тръгна към върбата. Момичето обаче нямаше никакво намерение да си тръгва оттук, докато не разбере какво вършеше тази жена. И без това това бе първото наистина интересно събитие, откакто бе дошла в "Хогуортс", така че не смяташе да изпусне екшъна.
Чернокоската седна на тревата, скръстила крака, и гушна Лео, който започна доволно да мърка.

Неудобните въпроси на това хлапе ме изкарваха извън кожата ми. Не бях отговорна преди никого и никога не съм била. Самостоятелността е моята сила. Но това момиченце абсолютно проваляше всяка моя потайност. ОТговаряше ми с недостатъчно уважение, както и питаше. Обърнах гръб на чернокоската, но звукът от завъртане по трева и доволна- мъркаща котка, ме накараха да замръзна и да се обърна със студено и вбесено изражение, което накара първокурсничката леко да потрепери.
- Вижте сега, млада госпожице. Имам си работа тук, която не мога да споделя с вас. А дори и да можех не бих. Затова ще го кажа ясно- бих искала просто да си тръгнеш от тук и да се върнеш там от където дойде.- думите ми изплющяха в тишината, която беше настанала до преди малко. Котката й отново изсъска и се хвърли върху мен, опитвайки се да ме дере с онези подобия на нокти, които имаше. Хванах го за мъртвата кожа на врата и го пуснах в краката на господарката му. Той продължаваше да ръмжи, но не мърдаше от убежището си между краката на първокурсничката.
- И ще ти бъда много благодарна, ако укротиш тази топка косми.- казах, презрително кимвайки към котарака й. Попринцип много обичах котки, нали и аз имах такава. Но котки, които само ме нападаха никак не харесвах.
- Няма да си тръгна преди да разбера какво си намислила.- отвърна ми спокойно брюнетката. Това момиченце започваше да ми къса нервите, което не беше хубаво, защото след това леко психясвах. Реших, че ще й кажа защо наистина съм тук.
- Искаш да разбереш какво съм намислила ли? Добре. Опитвам се да стигна, до корените на върбата, за да достигна тунелът, за който се говори, че води към къщата на крясъците. Знам, че с дълга пръчка се достига много по- лесно, но не можах да намеря. Е доволна ли си сега?- казах и побързах да добавя- И това, което ти казвам не можеш да споделиш с никой друг. Защото ще загазиш. А дори и да кажеш от къде знаеш- тоест от мен- пак си прецакана само че и двете сме прецакани в случая.
Чернокоската изглеждаше замислена- очевидно обмисляше, получената информация от мен. През това време аз се запътих обратно към дървото, но то отново ме повали с точен удар, който остави кървава диря по бузата ми. Претърколих се извън обсега на върбата и притиснах раната си. Измъкнах пръчката от джоба си и си направих заклинание за лечение, което подейства веднага.