Паркът край замъка

Знаех си. Ви се разкрещя, че много хора я обичали. Не съм я бил познавал добре, че да я обичам.
Това ме съкруши. Погледнах я и явно от самосебеси съм започнал да гледам странно.
Продължи да вика да не я гледам така. Тогава аз казах:
-Добре, права си. Не трябваше да казвам тези неща.... Мислех си, че ще те успокоят, но явно съм бъркал.
Стана ми супер гадно. Аз до уши я харесвах, но наистина не я познавах добре.
Започнах отново да мисля за чувствата на Ви. Не знам защо точно за нейните чувства, но каквото и да тръгнех да мисля до там стигах.
Някак си не смеех да я погледа в очите. Тогава Ви ......

Бях се разкрещяла. Накрая просто замълчах.
-Съжалявам, - казах, - не съм искала да ти крещя, но просто... Беше прекалено.
Отново седнах и въздъхнах. Беше станало нощ и ставаше студено, потрих ръце и си сложих мантията. Лекият ветрец си изграеше с черните коси на момчето, очите му проблясваха някак мудно, без желание, а луната караше кожата му да стане съвсем бледа и болнава. Въщност, изглеждаше някак красив. Бавно и несигурно се приближих до него, не прекалено близко, но не и съвсем далеч, толкова близо, че сякаш отношенията ни са по-скоро на близки приятели, отколкото гаджета. Беше минало време, доста време - поне половин, ако не и цял час. Накрая продумах.
-Може... Нека, ако искаш, да се опознаем, да видим какво ще стане. Не мога да ти обещая нищо, не мога да гарантирам нищо, но мога да ти предложа нещо, а то е честността ми. - Чуствах се странно, говорейки по този начин, имитирайки обичния ми брат. - Аз... не мислиш ли, че е странно - аз дори не знам как си открил сили те си, нито ти знаеш как аз открих мойте - не знаем най-прости и базови неща един за друг. Мисля че трябва да почнем оттук, стига да нямаш нищо против мен, - завърших.
И тогава...